Луд детектив. Забавен детектив. СтаВл Зосимов Премудрословски

хвърли глава докрай и видя само сънен сплит.

      – Седи шибано!! – изкрещя той. Ефрейторът седна в изходна позиция.

      – Спомних си. Патронът… тук човекът загуби носа си…

      – Спомняте ли си?

      – Точно така!!

      – Така че ще го търсим. Самият… – И Отила пъхна пръст в тавана. – попита ме половин ден. Той много поиска от мен лично да се занимавам с този въпрос. Така да се каже, поех личен контрол.

      – Бог?

      – Не, глупак, маршале. Нууу, нашият бог. Каза, че няма никой по-достоен … – Отила скочи на колене, застана подчинен и пое контрол над ситуацията.

      – И как ще го търсим. Това е история?! Освен това те умряха.

      – Кои са те?

      – Е, тези, главните герои умряха отдавна… и Гогол е главният свидетел, същия… е, мъртъв.?! Това не е хумор.. А?

      – Глупак. – Бъгът скочи от скута на Инцефалопат. – Ще търсим паметник на медна дъска, която беше открадната. Или бездомници или мошеници. Все едно, паметник на NOSU, а може би… антики.!?

      – И кой ще остане тук?

      – Изолде и Изи за главно.

      – Той все още е малък?

      – Нищо не е малко, вече познавах жена на неговите години.

      – За това не е нужно много ум: сложи го, изплю и тръгна…

      – Как да знам, как да знам…

      – Не, покровител, бих могъл да остана, сърцето ми е слабо…

      – Нищо, тук в Санкт Петербург ще дишате газове и лекота.

      Харутън също би искал да каже нещо, за да остане с жената на Клоп, но той се замисли и отмести поглед към пълзящите с две опашки на коляното си и с палец натисна насекомото в материала на панталона си.

      – Какво искаш да избухнеш? – саркастично присви очи, попита Отила.

      – нямам пари или лекарства.

      – Е, това е разрешимо. Всичко плаща бюджета. Ако намерим носа.

      – И ако не го намерим?

      – И ако не го намерим, всички разходи ще бъдат приспаднати… от вас.

      – Как така?

      – И така. Ако все още задавате глупави въпроси, можете да загубите работата си. Разбра ли?

      – Точно така, разбрано. Кога отиваме?

      – Глупав въпрос. Вече би трябвало да сме там. Хайде сега!

      – И какво е толкова скоро? Не си опаковах куфара?

      – Винаги трябва да го подготвяме. Знаехте къде получавате работа… Между другото, същото нещо…

      – Какво?

      – Не си опаковах куфара. Да, нямаме нужда от тях. След пристигането си купете това, което ви трябва. Имам банкова карта.

      – И ако няма достатъчно пари?

      – Той ще хвърли. – и отново районният полицай пъхна пръст в тавана и в пигмейски стил скочи, използвайки салто, на масата, махайки с крак пред носа на колегата. Стана на крака и прекоси масата пеша в посока от Арутун към стола си. Сълзи и тръгна към изхода.

      – Какво седиш? да вървим! – и махна с ръка, – и сякаш по протежение на Санкт Петербург, метна над Земята…

      Те напуснаха крепостта, оставяйки на вратата само бележка с тебешир:

      «Не се притеснявайте. Заминахме по спешна задача в Санкт Петербург. Останете