Ндура. Дете На Дъждовната Гора. Javier Salazar Calle

ставаше твърде гъста и трябваше да си проправям път с пръчка, която бях взел и която използвах като мачете. В тези случаи практически не напредвах, тъй като с пръчката най-много успявах да отместя клоните от пътя си, докато преминех, а не да ги отсека. Освен това, долната част на краката и предмишниците ми бяха целите в рани, получени при допир с растенията, на онези места, където дрехите ми не ме покриваха. Дори лицето ме сърбеше на различни места, знак, че и то беше надрано.

       Понякога земята беше пълна с паднали клони или трупи, друг път земята беше мека, покрита с паднали листа и трябваше да внимавам да не си изкълча глезена в някоя дупка или да не се подхлъзна, защото това щеше да бъде фатално. На някои места върховете на дърветата бяха толкова близо един до друг, че възпрепятстваха преминаването на светлината, като създаваха обкръжение от светлосенки, които бяха наистина мрачни; или пък образуваха различни етажи от светлини с различни нюанси според височините. През тези места минавах уплашен, защото ми създаваха впечатлението, че непрекъснато ме нападат призраци, които всъщност бяха най-високите клони на дърветата, движещи се под звука на вятъра, който сигурно се извиваше в зеления покрив на дъждовната гора и това създаваше, между другото, един смразяващ несекващ вой, който те преследваше от всички страни. На няколко пъти дъждовната гора се сгъстяваше до такава степен, че беше абсолютно непроходима и трябваше да правя големи обходи, за да мога да продължа напред. Никога не съм вярвал, че може да има толкова много различни растения на едно място. Вече не виждах романтизма на ходенето из дъждовната гора подобно на изследователите, още повече, че исках да се махна от това място възможно най-скоро. Освен това, тъй като по принцип вдигах много шум, сърцето ми беше натежало от мисълта, че ако някой ме следваше, щеше да бъде много лесно да ме намери.

       По същия начин през нощта се чуваше непрекъснат звук от всички посоки, не беше същият шум, но можеше да се чуе и бръмченето на насекоми, странни песни на птици по върховете на дърветата и някакви крясъци, които предполагах бяха на маймуни или нещо подобно. Поне смущаващите ревове не се чуваха, сигурно бяха от някой нощен ловец, или поне така ми се искаше да си мисля. За виждане, не виждах много животни, но можех да чуя всички.

       Погледнах си часовника. Беше десет сутринта. Бях вървял в продължение на час и не можех повече. Коляното вече беше започнало да изпраща предупредителни сигнали, усещах, че беше леко подуто. На няколко пъти връзките ми или каквото там беше се бяха усукали и се беше наложило да ги връщам на място им с нежно, но здраво масажиране. Седнах на земята, за да си почина малко, облегнат на ствола на едно много високо дърво и разтрих коляното си с ръце. Топлината ме облекчи малко. Намирах се в една доста открита зона. Когато бях поседял известно време, видях птица на клона на едно дърво пред мен. Наподобяваше папагал с тъмносинкаво оперение, чиято единствена цветна нотка беше червеното на опашката, имаше бял ореол около