Ндура. Дете На Дъждовната Гора. Javier Salazar Calle

по палмите, за да ядат плодовете им, мислех си аз, или пък за да уловят насекомите, които ядяха плодовете.

       Сигурно съм спал два часа на малки интервали от петнадесет или двадесет минути. Шумовете ме тормозеха от всички посоки, постоянно чувах стъпки, гласове, крясъци, грачения, пронизителни писъци, бръмчене, шепоти, едно нестихващо мърморене, което непрекъснато се усилваше и намаляваше. Дори на няколко пъти ми се стори, че чувам агонизиращия вик на дете и слонове, които ревяха. Не знаех дали беше истина или просто така ми се струваше. От време на време чувах доста обезпокоителен рев, който ме караше да си представя някакъв див звяр, който ме поглъща, докато спя. Понякога мъката не ми даваше да дишам, притискайки сърцето ми почти болка. Всеки звук, всяко движение, всичко, което се случваше около мен, беше мъчение, усещане за незабавно задушаване. Веднага щом успеех да заспя, нещо все ме караше да се събудя от уплаха. Понякога виждах проблясващи очи в мрачната нощ и, за да се опитам да се утеша, се казвах, че това е просто бухал или най-близкият му роднина по тези краища, но опитите да остана позитивен бяха краткотрайни и накрая винаги виждах котки с безскрупулни намерения или някоя опасна змия, търсеща плячка. Друг път ми се струваше, че чувам близки изстрели, периодични избухвания, но ако заслушах внимателно, не можех да чуя нищо.

      – Хавиер! – чух как Алекс ме викаше –

      – Да, къде си? – казах, като се събудих стреснат.

      – Хавиер! – чух отново.

       Огледах се във всички посоки, измъчен, очакващ, нетърпелив да видя приятеля си. Докато не осъзнах, че Алекс беше мъртъв и че съм сам и без никаква помощ насред дъждовната гора. Плашеше ме това, че не можех да разчитам на някого, който би могъл да ми помогне, с когото да споделя болката си в този момент, да споделя отчаянието си. Не биваше да се паникьосвам, за да оцелея, трябваше да прогоня лошите мисли от главата си, но ми беше невъзможно. Задушаващото усещане за самота ме принуди да се задълба в страховете си.

      ‒ Хавиер, Хавиер!

       През цялата нощ викът му беше непрестанен, любопитен, приканващ. Щях да отида при него, ако знаех къде.

ДЕН 2

      КАК ОТКРИВАМ ЧУДЕСАТА НА ДЖЪДОВНАТА ГОРА

      – Не, не го убивайте! – извиках, треперейки конвулсивно, което предизвика падането ми от дървото с тупване.

       Отърсих се, бягайки от собствените си призраци, пренебрегвайки болката от падането. Огледах се от всички страни, напълно дезориентиран и за миг неподвижен, присвит, хленчещ като тежко ранено животно. Докато разтривах наранения си гръб, разбрах, че това е било кошмар, един съвсем реалистичен кошмар, като се има предвид, че преживях отново смъртта на Хуан, катастрофата на самолета, отново безжизненото тяло на Алекс в ръцете ми. Потта се стичаше по челото ми, ръцете ми трепереха. Поех дълбоко въздух и реших да тръгна, просто исках да се отдалеча възможно най-много от самолета, в който бях загубил част от живота си. Миналото ми