Една Пленителна Целувка. Amanda Mariel

на пътя до кухнята и се обърна към родителите си. – Къде ще отидем? В Испания, както и другите ли?

      – Не – поклати глава бащата – Ще пътуваме по брега пеша, после ще се качим на кораб за Англия.

      – Сега побързайте. Майката махна с ръце към вратата на кухнята.

      Моаре изтича след Лили, влизайки в спалнята им точно зад нея. Никоя не губеше време да говори, докато пълнеха това, което им трябваше в раници. Изпълнила задачата Моаре стоеше близо до вратата и гледаше Лили. Сладката ѝ сестра се тресеше от главата до петите докато си опаковаше багажа. Тока ли щяха да бъдат нещата до края на живота им? Винаги ли щяха да крият дарбите си? В очакване на деня, в който ще трябва да оставят всичко след себе си отново? А бъдещите им деца?

      Моаре затвори очи срещу мислите и емоциите, които бушуваха в нея. Имаше много неща, които тя не можеше да контролира, но взе решение в този момент. Бог ѝ беше свидетел, тя щеше да контролира нещата, които можеше.

      Щеше да се погрижи да не предаде дарбата си, и децата й да нямат нейните тревоги. Моаре никога нямаше да се омъжи. Никога нямаше да има собствено семейство.

      – Моаре.

      Тя отвори очи и видя Лили да стои до нея, с раница в ръка. – Готова ли си? – попита Моаре.

      Лили кимна и мина покрай нея, след това се завъртя, за да е с лице към нея и спря. – Какво си мислеше преди малко.

      – Че никога няма да се омъжа. – Каза Моаре.

      Лили наклони главата си съвсем леко. – Но разбира се, ще се омъжиш.

      – Не, няма. Защото отказвам родя деца в такъв жесток свят. Моаре сви раменете си и повдигна брадичката си. – Няма да подложа едно невинен създание на това. Тя махна ръката си в пространството около тях. – Не искам да се тревожат за сигурността си или за моята.

      Лили я гледаше втренчено, а кристално-сините ѝ очи бяха пълни със съчувствие. – Разбирам, макар да се надявам да размислиш някой ден.

      – Няма да го направя. Никога. Моаре силно разклати главата. – Това, което имаме не е дарба. То е проклятие.

      Лили въздъхна. – Грешиш и някой ден ще разбереш.

      Моаре поклати глава докато последва Лили в стаята. Тя не знаеше какъв ще бъде животът им след минути, но беше решена да следва своя път. Тя щеше да живее в самота. Живот на старо мома и неспособна да предаде проклятието си. Нямаше да има кръв по ръцете си.

      Нищо не би я убедило в обратното.