Падам Си По Нея. A. C. Meyer

парфюм към мен. Той е сладък, мек и много женствен. Затварям очи, унесен от нейния аромат.

      Когато ги отварям, тя ме гледа с насмешливо изражение, сякаш съм луд или нещо подобно. Може би наистина съм.

      - Всичко наред ли е? - пита тя, опитвайки се да се усмихне.

      Кимам.

      Мамка му! Сигурно си мисли, че съм идиот. Вдигам поглед и се съсредоточавам върху морето. Тогава чувам смях. Когато я погледна, виждам, че се кикоти и сякаш се опитва усилено да потисне неистовия, силен смях.

      - Какво? - питам аз и виждам как бузите й поруменяват.

      - Съжалявам! Просто никога преди не съм те виждала безмълвен. Някак си е сладко - казва тя, след което се смее още малко.

      Сладко? Никой никога не ме е наричал сладък.

      - Радвам се да видя, че някой се забавлява - казвам сериозно и тя изведнъж тя спира и ме поглежда сериозно.

      - И сега? - питам с любопитство.

      - Съжалявам! Не беше хубаво да ти се смея така, Карлос Едуардо - отвръща тя, като навежда поглед. Имам силно желание да протегна ръка и да поставя кичур коса зад ухото й.

      - Каду - казвам, неспособен да се спра.

      - Да? - тя вдига поглед изненадано.

      - Тук аз съм просто Каду, Мариана.

      Сега тя се усмихва открито.

      - Мари - казва тя и аз се усмихвам, както и тя.

      Вятърът развява тъмната й коса и вече не мога да устоя на желанието да я докосна. Протягам ръка и слагам един кичур зад ухото й, а тя затваря очи. Преживявам нещо върховно, сякаш влизам в друго измерение. Нямам представа какво ми се случва, но сякаш някакъв магнит ме дърпа към нея. Изведнъж силен шум плаши и двамата и отдръпвам ръката си.

      - Какво беше това? - питам объркан. Тя вади мобилния си телефон от блузата си, където той е безопасно прибран между гърдите ѝ. О, Господи! Тя ме притеснява много.

      - Алармата ми - казва тя и я изключва. Разсмива ме. На телефона й има множество програмирани аларми.

      - Колко аларми имаш? - питам с любопитство. Тя се смее.

      - Доста. Шефът ми има много срещи. Тя звучи развеселено и аз се усмихвам.

      - Ще се връщаме ли? - пита тя, а аз кимам. - Да не си глътна езика?

      Смея се. Тя е различна от всяка друга жена, която някога съм срещал.

      - Не. Онемях заради едно коте - отговарям, неспособен да контролирам флирта в тона на гласа си. Мари се усмихва по прекрасен начин.

      Връщаме се към сградата мълчаливо и когато почти сме стигнали, тя започва да се държи резервирано. Взима лентата за коса от китката си и връзва косата си, като веднага приема по-професионална стойка. Влизаме сами в асансьора и усещам оживеното й присъствие до мен. Усмихваме се един на друг, но мълчим. За първи път в живота си оставам без думи, но изобщо няма нужда да говоря.

      Когато стигаме етажа, аз задържам вратата. Отиваме в офиса си все още мълчаливи. Умишлено оставям Мари да върви напред и наблюдавам плавното люлеене на бедрата ѝ. Никога не съм се забърквал с колеги. Това е моето правило, но в момента правилата изглеждат без значение. Всичко, за което мога да мисля, е нейната нежна усмивка и