Оригване зъбата жаба. Фентъзи комедия. СтаВл Зосимов Премудрословски

е

      Далеч – далеч на границата на бившия СССР (сега Казахстан) и Китай, в югоизточната част на Семипалатинска област, близо до град Аягуз, в превод като «О, бик», имаше ядрена изпитателна площадка със заразена радиоактивна атмосфера, получена от небрежност на пияни работещи учени. В цялата среда често започват да се появяват различни мутации, различни мутации: тогава на едно овнешко тяло ще се родят две глави; след това две опашки – при гущер или змия; след това три фута и една ръка от потомък на Темуджин (Чингис хан), местен жител. И се случи, че се родиха нормални, като врабче Стасян, например.

      По тялото му нямаше телесен дефект, всичко беше както трябва: опашката, клюна, очите и други… Всичко беше като врабче, но имаше проблем с оперението. По-точно, изобщо нямаше пера и той беше напълно плешив. И затова още от раждането той, трудният му живот, беше принуден да прекара на земята, по-лош от пиле, което поне леко трепне. Но не по-лошо от някои кучета или гущери, бездомни или мишки… Накратко, никога не излитащи в небето, подобно на техните пернати роднини, които злонамерено се присмиват на него, викащи и унижаващи, викаха от гнездата, вече побягнали мацки. И дори Стасян дори се изпразни право върху него – плешивият врабче скръбно сведе глава и ридаеше в душата си, като се носеше около чужди птичи отпадъци. И така всеки ден. Но той наистина искаше да лети, че в съня си беше лутател, дори се опитваше да излита повече от веднъж, тогава реалността не е мечта и той, скачайки в Ява и бидейки в съня на сънливк, размахва плешивите си крила за пореден път, скача и пляска на земята…и дори се случи, удари челото му, а след това и костта. Това, което той просто не опита, но нищо не замести перата му.

      Веднъж съдбата въпреки това се смили върху облъченото плешиво врабче и отново, бягайки от бездомна котка, която искаше да го погълне, се натъкна на гнил труп на гарван. Червеите от червея изгризаха добре починалия и перата просто лежеше върху скелет на земята близо до кофата за боклук на човек. Той взе две пера с лапите си и ги размаха като криле и той, като се обърна, излетя от земята. Той мечтаеше, че е орел, който се носеше високо в небето и проследяваше тази плешива котка за закуска, която по онова време се опитваше да хване и оскубе бедния човек – инвалид, който страдаше от лошокачествени ядрени тестове с частично излъчване в атмосферата. Но като държеше перата в лапите си и стискаше пръсти, беше неудобно да се излита и не се използваше да се извисява с главата надолу, особено след като нямаше пухкава опашка и Стасян не можеше да управлява, така че за да завие наляво, надясно, отгоре и надолу, той трябваше да кацне, да се обърне с човката и летя обратно към небето. Да, и не ходиш наопаки в тоалетната. Трябваше да направя спешно кацане, което доведе до наранявания на черепа и клюна, тъй като обикновено те също ги забавяха. Разбира се, той се научи да лети по този начин не толкова отдавна, докато перата му бяха отнети от роднините и той отново започна да живее, оцелявайки, бягайки и се крие. Но при следващото преследване той си възвърна отново, поне някакво подобие на вид, наподобяващ врабче, дори наопаки, и оздравя. Но след като Стасян безуспешно кацна в свеж, човешки, бездомни, все още топъл, подобен на кисело, миризма продукт на стомашно-чревния тракт. С една дума, в лайна. Усещането не беше приятно и се наложи да се измие, но имаше недостиг на вода: в края на краищата степната зона. Хората вземат вода от кладенеца. А реката изсъхва до средата на лятото, няма да има дъждове още шест месеца, слънцето е в зенита си. Ще трябва да изчакаме, докато лайната изсъхне и изчезне от само себе си – помисли си Стасян на глас и, отивайки на слънчевата страна, легна на гърба си и започна да чака.

      И в това време наблизо се приближаваше рояк от зелени мухи, за което Стасян нямаше представа. Не, той видя мухи в живота си и дори ги изяде, но само мъртви и сухи, като бисквити за бира. Живите обикновено го обикаляли, за да не станат трохи, за корема на птицата му. В крайна сметка птиците дъвчат стомаха си. И в момента ароматът на глупости и неузнаваем поглед, като бучка конска тор, криеше ловния си характер на хищна птица, огромен за мухи. Рой преметна главата на врабчето над чувала и направи кацане за обяд, гмурна се веднага, но го нямаше. Кучилото беше гъсто пред очите, а краката на лайно мухите, залепени по цялото тяло. От време на време мухите се изместваха на мястото си, като по този начин предотвратяваше окончателно прилепването на лапите им към храната. Главните мухи, искаха само да дадат команда да сменя местата, когато той бе спрян от отвореното око на Стасян, пред което се намираше на върха на човката си.

      – – Стойте!! – изръмжа Стасян.

      – – Кой си ти?? – попита водачът от страх – – аз съм ти господар, разбираш ли?

      – – Да.

      – – Викай се, мой роб!

      – – Скъпа … – – Как?

      – – Скъпа…

      – – Старши летене скъпа?

      – – Можете просто: «лети скъпа.»

      – – Лети скъпа … – поклати глава Стасян. – защо скъпа?

      – – Сладка, знаеш ли? Пчелите носят…

      – – Скъпа, или какво?

      – – Според вас – скъпа, но според нас –