Сърцето на Царството: Една българска история. Ивелина Дюлгерова

се виждаха царски войници, не само обичайната стража, но и мъже със сериозни лица и стегнати колани, сякаш очакваха заповед. В работилницата на иконописеца Йеремия, където понякога отскачах да видя Захари, също се говореше под сурдинка. Захари рисуваше архангел Михаил с огнен меч и лицето му беше необичайно сурово, сякаш вдъхновението му идваше не от небето, а от земните грижи.

      – Ако се стигне до война… – започна той веднъж, докато смесваше боите, но не довърши. Погледна ме и в очите му видях не само обичайната топлота, но и сянка на страх. Страх не за себе си, може би, а за всички нас, за града, за царството

      И тогава, в един студен ден, когато първият сняг тъкмо бе посипал покривите като захарна пудра, новината дойде. Не като шепот, а като рев. Вестоносец, целият потен и кален, препусна през Северната порта, крещейки към Царевец:

      – Предателство! Теодор Комнин иде! С огромна войска е преминал границата!

      Градът за броени часове се преобрази. Оживлението на пазарищата секна. Дюкяните затвориха кепенците си. Вместо смях и глъчка, по калдъръмените улици забързаха войници, куриери препускаха с коне, вдигайки кал и сняг. Чуваше се дрънчене на оръжие, кънтящи заповеди, тревожен говор на мъже и приглушен плач на жени. Баща ми веднага затвори дюкяна. Лицето му беше станало на камък.

      – Предател! – изрече той през зъби, удряйки с юмрук по тезгяха. – Царят му имаше доверие, даде му кръвта си за съюз, а той заби нож в гърба му като най-долен разбойник! Проклети да са ромеите и тяхната вярност!

      – Какво ще стане, татко? – попитах аз с разтреперано сърце, а гласът ми едва се чуваше.

      – Царят ще събере войската. Няма да остави земята си на грабители и вероломници. Бог да ни е на помощ, защото Комнин идва с голяма сила… Но и нашият цар не е вчерашен!