Pastr svjat. Ivan Vazov

му минуваше край мене… Но често, при зрелището на лудориите и глупавините, които ни забавляваха, неволна тъга се пораждаше у мене. Тоя почти двайсетгодишен момък, полуумен, духовно обиден от природата, гаврило на празните и слободните, се изпречваше пред мене като зла загадка, която нямаше обяснение, като един укор на веселостта, извикана от едно велико нещастие, каквото само може да постигне человешката душа. А тая бедна, болна душа у Павля, изгубила безвъзвратно равновесието, лишена от здравата опора на разума, без лучи, тънеща в облаци, беше свободна да се смее и да буди смях, който оттикваше назад чувството на съжаление… Щастлив ли беше той, или нещастен? Освен несъзнателните склонности за груби шегобийства, освен унизителните проявления на дребнава, животинска користност имаше ли в гънките на тая душа да се таят някакви по-високи и човешки чувства! Това беше неизвестно. Вероятно нямаше. Страдаше ли от съзнанието за положението си – защото това съзнание съществуваше? Но той беше винаги весел! Той беше винаги весел и обречен вечно с глупости и палячовщини, давайки храна на хорския смях и разтуха, да печели бакшиши, от които се не ползуваше…

      Случи се обаче едно нещо, което хвърли силна светлина въз тая загадъчна душа и което повдигна Павля високо пред моите очи.

      Еднаж стоях в кафенето на гостилницата си и пушех, като се взирах в старовремските стени, що рисуваха в небето оръфаните си от времето върхове, отдето ми вееше дъхът на миналите векове и на побелялата старина.

      Озова се ненадейно Павле, весел и засмян, и се озърташе.

      – Кого дириш, Павле?

      – Тебе, ама гледам за някои други – отговори той.

      – Защо?

      – Да не би тука да има някоя просташка глава…

      – Няма, няма, тук са само двама швейцарци: ти и аз – казах му усмихнато.

      Павле забърка в пазвата на скъсаната си жилетка.

      – Ти знайш да писуваш алафранга, нали? – и той извади един син плик без надпис.

      – Какво е това писмо?

      – За швейцарското царство. Арш! – И той подскокна.

      Па ми подаде плика.

      – Напиши го алафранга тука името на брата ми.

      – Добре. За дека ще иде писмото?

      – За швейцарското царство. Калеко Матьо написа извътре, но за отвънка – не знае… просташка глава и половина…

      – А! В Швейцария? Там ли е брат ти? – казах аз и веднага ми стана ясно защо Швейцария стоеше тъй високо в Павлевия беден мозък. – А в кой град?

      – Пиши Фрибург!

      Аз изпълних желанието му и написах на френски адреса, позачуден как може Павле да помни и да произнася правилно това име.

      – Ах, швейцарец, браво! – похвали ме той.

      – Какво прави там брат ти?

      – Акъл се учи на школото.

      – Какво се учитам?

      – Докторлук.

      – Много добре.

      – Ама тая година ще свърши докторлука и ще дойде тук да цери хората. Който е болен, ще го цери…

      И Павле, като обърна в кафенето две котки, грабна писмото, за да излезе.

      – Чакай,