Pastr svjat. Ivan Vazov

минаха през големия вход на гробищата.

      Тоя вход, тъй голям, тъй широк, тъй достъпен, обърнат с всичкия си корпус право към столицата, сякаш зинал алчно към нея, сякаш че й казваше:

      – Чакам твоите обитатели, всички при мен ще дойдат, цяла през мен ти ще минеш и ще найдеш вечното упокоение на твоята суета, борби и страдания.

      Вътре в оградата царуваше пълна гробна тишина.

      Печално стърчат хилядите гробове, едни скромни, други богати – според каквито са били състоянията в тоя свят на техните сегашни и всегдашни жители.

      Изпълнени с чувство на необорима тъга и неволно благоговение, ние гледахме мълком на тоя град на смъртта.

      По надписите ние често узнавахме близки нам или известни нам лица.

      Каква меланхолия вее от всяко едно име, от всеки един куностас, от всяка една тревица, израсла из усопшия.

      Ето една великолепна и горда гробница от скъп карарски мрамор: тя е на Стамболова.

      Тихо почива, спи в безметежен сън бившият диктатор на България, загинал ужасно от зверския ханджар на отмъщението. Заспа той тук, след като завеща на живите едно море от гневове, умрази и ненавист.

      Тя обаче тука не се събужда.

      Видът на гроба действува на душата омиротворяваще, тя оставя след себе пустотата и злото на тоя тесен свят и се впива в необозримите предели на вечността. Враждата е обезоръжена. Мир, забрава, всепрощение заменят другите зли чувства, получени на улицата и в живота.

      По-нататък, наляво – срещаме гробницата на бедния Белчев.

      Тоя обичен и кротък човек в живота, тоя хуманен обществен деятел можеше смело да каже за себе си онова, което папа Пий VII съжаляваше, че не може да каже в предсмъртния си час:

      – В живота си ни една сълза не съм направил да протече!

      Уви, те текоха изобилно, когато той падна невинна жертва от куршума на политическата вражда!

      Политиката, тя напомня за себе си и в това мирно място, тя е пратила тука своите жертви; политиката – тоя свиреп демон, тоя извор на толкова озлобление, жестокост и умопомрачение, държи сега под студената земя толкова млади сили, толкова буйни енергии и горещи глави, отнети безжално на отечеството!

      Аз я виждам и по-нататък или по-добре, аз виждам написан с гробове един жесток период на нашата новейша история. На източния край на гробищата тихо, глухо заслонени от бурена, мълчат четири други гроба, наредени надлъж, с прогнили пармаклъци и килнати металически кръстове.

      Това са гробовете на Константина Попов, Александра Карагюлев, Тома Георгиев и Светослава Миларов, издъхнали в клупа на въжето в Черната джамия.

      Аз познавам само Миларова и се спирам пред неговия гроб.

      Клетият тоз Миларов, клетият идеалист, вечно безкористен, вечно страдащ, клетият безгрижен поет и песнопоец.

      Именно песнопоец, защото от Миларова писателя, бореца, изгнаника, страдалеца, политика, в душата ми остава и е незабравим само Миларов песнопоецът. Тая блага, любвеобилна, жизнерадостна натура, случайно попаднала в мътилката на политическите вихрове, беше назначена за песни, а не за груби борби на световната