Ljuleka mi zamirisa. Ivan Vazov

иде. Сипва се зората,

      разбудените псета бясно

      разлаяха се в тишината,

      на Витоша гърбът по-ясно

      рисува се във небесата.

              Здрач иде, сипва се зората.

      И аз да стана пак да пиша.

      Звънтят в душа ми стиховете,

      по-ран от птички в клоновете,

      денят ще трябва да здравиша

      и песните, в съня зачети,

              ще стана аз да ги напиша.

      Nocturno на Шопена

      Пианото екна и пее

      под нейните пръсти – за радост

      неземна, за обич и младост,

      душата възнася, лелее,

      с чаровна упойва я сладост —

                              пианото пее.

      Пианото тихичко стене,

      примира в мелодии страстни,

      говори за тайно копненье,

      събужда с въздишки си властни

      в душата страданья безгласни —

                              пианото стене.

      Пианото сякаш че плаче

      със сълзи за дни отлетели,

      за радости златни, умрели,

      душата ридай кат сираче

      пред гроби свети, запустели —

                              пианото плаче.

      Струни

      За тихи песни бяха нагласени,

      о лиро, твойте струни – да въздишат,

      да тръпнат от зефир, кой в листи стене,

      да леят звукове, що нега дишат;

      за тихи песни бяха твойте струни

      изопнати, о лиро, за копнежи,

      за блянове… но тя живя в фъртуни,

      но ти трептя под бури и гърмежи.

      И заеча и ти в пориви страстни,

      превърна се в тръба, що свири в битви…

      А бе създадена за песни ясни,

      за нежни стонове и за молитви.

      Люлека ми замириса

      Из съседната градина

      люлека ми замириса.

      Ум далеч назад замина

      и сърцето ми болно сви са:

      върнах се в цветуща младост,

      сетих трепети и сладост.

              Люлека ми замириса.

      Сетих всичко, що веч няма,

      дето бе и вече скри са:

      ний разхождахме се двама

      (как душа ми се униса!)

      в майска нощ в градина млада

      под небесната лампада.

              Люлека ми замириса.

      Колко думи страстни, нежни

      (ах, сърце ми сладко сви са!)

      там при картопите снежни!

      А зефирът заразниса

      мирис люлеков над нази —

      от любовен дъх талази.

              Люлека ми замириса.

      Дълго ходяхме двамина

      из заспалата градина.

      Моята душа упи са

      на живота с аромата,

      лунният светлик изписа

      сенките ни по земята.

              Люлека ми замириса.

      Звездна нощ

      Звездна нощ. Светът замрял е.

      Спи великата природа

      и живота сякаш спрял е

      по земята и на свода.

      Не, живота продължава,

      тайнствений живот природен —

      мъртъв ли е, щом не шава,

      океан велик, безброден?

      Нещо