Ljuleka mi zamirisa. Ivan Vazov

ван Вазов

      Люлека ми замириса

      I. Образи и видения

      Спомени, блянове тъжно-златисти…

      Спомени, блянове тъжно-златисти,

      сладостен шепот в повехнали листи —

              песни по заник.

      Мисли, въздишки дълбоко човешки,

      сълзи в душата потайни и жежки —

              песни по заник.

      Тихи хармоний – не звукове тръбни,

      трепети сладки, пленително скръбни —

              песни по заник.

      Пролет

      I. Зари

      Пролет дочаках пак. В свода небесни —

      празник – и тук на земята:

      мирис, омая и пролетни песни —

      пролет е мен и в душата.

      Що от това, че гнездо е на жалост?

      Че са сребристи косите?

      Пролет не пръска зари си на халост:

      всичко възражда и кити;

      всичко към радост тя моли и нуди:

      чуки, долове, пустини,

      дор по скалите тя цветенца буди,

      дор по печални руини.

      II. Зов

      В клоните, по драките

      живота нови пей,

      природата е в накити

      разкошни и се смей;

      и чрез дъхът на розите,

      на май чрез песента

      тя в хижите, в чертозите

      крещи: „Навън скръбта!“

      III. Акациите

      Аромати, аромати

      размирисват целий град!

      От акацийте листнати —

      нежен, страстен аромат.

      И в градините се лее

      тая съща благодат,

      в самотии и в алеи

      пролетен е аромат.

      Аромат в горите пресни,

      аромат в зефира млад,

      даже мойте тихи песни

      напои ги аромат.

      IV. Борисовата градина

      В лазура звънтят чучулиги,

      в клоновете славеи пеят —

      вред радости, душо, дъхни ги,

      дъхни, аромати се леят.

      Виж, всичко е в нова премяна;

      цветя и моравки, и листи,

      и весел пей в вира фонтана,

      вълни си кат рони сребристи.

      А там из алейките тесни,

      бориките дето се сплитат,

      звънливи разнасят се песни,

      залюбени двойки се скитат.

      V. Гимназистки

      Гимназистки ме видяха

      при бориките самин

      и чух как си те мълвяха:

      „Се умислен, се един.“

      И отминаха, и песен

      звънка ми дойде от тях.

      Дълго слушах там унесен

      песни звънки, вик и смях.

      Видях теменужка

      Видях в полето теменужка,

      самотна и благоуханна.

      – О цветенце, на пролет дружка

      приветлива и песен ранна,

      защо миришеш толкоз сладко?

      – Затуй съм цвете, братко.

      Попитах славея през мая,

      кат пейше нежно: – Що туй вършиш —

      тъй чудно си гласеца кършиш? —

      А той каза: – И аз не зная,

      но радвам ли се ил копнея,

      аз требува да пея.

      Попитах и сърце младежко,

      Залюбено: – Защо тъй тежко

      въздишаш в тая пролет млада?

      То отговори: – Ах, небето

      тъй наредило е: сърцето

      да люби и да страда.

      Децата

      Седях в Борисова градина.

      Насреща, в младата горица,

      нахълтаха рояк дечица;

      те бяха окол десетина,

      ала крещяха за стотина.

      И мислите ми те смутиха

      с тез викове звънливи, луди,

      и песнята ми нова, тиха,

      мечтите ми коя гласиха,

      роякът я далеч прокуди.

      Но друга песен вместо нея

      бликна в душата ми – за радост,

      за златни детски дни, за младост

      невинна – хубавата фея,

      що носи сънища и сладост.

      И тая песен не голема

      в душа ми бързешком сложи са.

      Но аз не мога я написа

      тъй лесно, да, възможност нема:

      тук вече цяла