Разделената земя: Македонска Голгота. Ивелина Дюлгерова

студ на охридската зима. Езерото често се губеше в гъсти мъгли, а студеният вятър свистеше из тесните калдъръмени улички на Вароша. Времето сякаш беше спряло, но под повърхността на привидното спокойствие напрежението растеше с всеки изминал ден.

      Повече от година беше минала от онази пролет, когато Стефан за пръв път пренесе тайно писмо. Сега той вече не беше просто плахо момче, изпълняващо дребни поръчки. Беше станал един от най-дейните и доверени млади членове на революционния комитет в Охрид. Участваше в тайни сбирки, където се обсъждаха планове и се разпределяха задачи, разпространяваше позиви на Организацията, помагаше за укриването и пренасянето на малки пратки с оръжие и барут, които бавно, но сигурно се трупаха в тайни скривалища.

      Вечерите му често бяха ангажирани. Измъкваше се от къщи под някакъв предлог и се отправяше към тайни срещи в скрити мазета или отдалечени къщи. Научи се да разпознава опасностите, да се движи незабелязано в мрака, да използва пароли и тайни знаци. Лицето му беше изгубило част от младежката си мекота, погледът му беше станал по-сериозен, по-предпазлив.

      Дейността на ВМОРО се усещаше навсякъде, макар и прикрита. Събираше се „революционен данък“ – всяко българско семейство, според възможностите си, допринасяше с пари, храна или дрехи за делото. Повечето даваха доброволно, със съзнанието, че помагат за общата кауза, макар страхът от разкриване да тегнеше над всички. Димитър Петков също даваше своя дял, макар и със свито сърце, когато виждаше как синът му все повече се потапя в опасния свят на конспирацията.

      „Синко, докъде ще стигнеш?“, попита го той една вечер, след като Стефан се прибра късно, с премръзнали ръце и трескав блясък в очите. „Чувам разни работи из града. Говори се, че турците са заловили двама куриери край Ресен. Че са надушили нещо голямо.“

      „Трябва да сме готови, тате“, отвърна Стефан уклончиво, избягвайки погледа му. „Не можем да живеем вечно така.“

      „Готови за какво? За заколение?“, гласът на Димитър се повиши. „Виждам как ви палят главите даскалите и войводите. Но те не са тук да видят майка ти как не спи по цели нощи, как Райна пита защо си все навън. Мислиш ли, че тази пуста свобода си струва живота ти?“

      „А струва ли си живот в робство?“, контрира Стефан тихо, но твърдо. „Да те обискират, да те унижават, да ти забраняват да си българин? Да гледаш как гърци и сърби идват и казват, че тази земя не е твоя? Не, тате. Не си струва.“

      Димитър въздъхна тежко и не каза нищо повече. Знаеше, че думите му не могат да спрат сина му. Виждаше в него същия непокорен дух, който бе движил и неговите деди. Но страхът за единствения му син беше по-силен от всичко.

      Скоро до Охрид достигна тревожна вест. Четата на един от местните войводи, действаща в района на Битоля, била разкрита и влязла в тежко сражение с многочислен турски аскер. Имало много убити и от двете страни. Сред загиналите комити бил и един млад момък от Охрид, приятел на Стефан от училище. Новината потресе града. На погребението, макар и под зоркия поглед на турските власти, се стекоха много хора. Мълчаливият им гняв и скръб бяха по-силни от всякакви