Разделената земя: Македонска Голгота. Ивелина Дюлгерова

около половин час, не открили нищо освен обичайния бит на едно християнско семейство, заптиетата се изнизаха така внезапно, както бяха дошли, оставяйки след себе си безпорядък и тежко усещане за унижение и страх. Мюхтарът промърмори някакво извинение и бързо изчезна.

      Елена се свлече на миндеря и скри лице в ръцете си. Райна се разплака. Димитър прегърна дъщеря си и я погали по главата. „Мина, Райне, мина. Няма нищо.“ Но в очите му имаше гняв.

      Стефан изчака няколко минути, после отиде в стаята си и внимателно извади смачканите вестници изпод дюшека. „Искра“, „Право“, „Реформи“ – гласовете на свободна България, четени тайно, предавани от ръка на ръка, подхранващи надеждата. Днес можеха да му костват свободата, дори живота.

      „Трябва да бъдем по-внимателни“, каза Димитър вечерта, когато седяха около масата. Гласът му беше глух. „Тези обиски ще зачестяват. Доносници има навсякъде. И не само турците са проблем.“

      Той разказа как му споделил търговец от Битоля, че гръцки андарти нападнали българско село в Костурско. Убили учителя и свещеника, изгорили няколко къщи. Уж търсели комити, но всъщност наказвали селяните, че не се отказват от Екзархията и българското училище.

      „И сърбите не спят“, добави Стефан горчиво. „Вчера в чаршията се говореше, че техни чети са се появили в Поречието. Плащат на бедни хора да се пишат сърби, заплашват онези, които не искат.“

      „Разделят ни, сипят отрова помежду ни“, въздъхна Елена. „Вместо да сме заедно срещу агарянеца, ние се ядем един друг. Господ да ни е на помощ.“

      Няколко дни по-късно, късно вечерта, Стефан се измъкна тихо от къщи. Нощта беше безлунна, идеална за тайни срещи. Прокрадна се по тесните улички до една скрита в градините къща, където местният комитет на ВМОРО провеждаше своите сбирки. Вътре, при слабата светлина на газена лампа, вече бяха няколко мъже – негови връстници, но и по-възрастни, опитни дейци. Председател беше даскал Христо Узунов, уважаван учител, чийто спокоен глас и твърд поглед вдъхваха увереност.

      Говореха за последните събития – обиските, гръцките нападения, нуждата от събиране на пари за оръжие. Всеки трябваше да допринесе според силите си. Обсъждаха и начини за по-добра координация със селските комитети. Стефан слушаше внимателно, попиваше всяка дума. Чувстваше се част от нещо голямо и значимо, нещо, което надхвърляше страха и ежедневието. Тук, в тази стая, се ковеше бъдещето.

      „Организацията трябва да укрепне във всяко село, във всяка махала“, казваше Узунов. „Трябва да сме готови. Денят наближава. Но дотогава – умната и предпазливо. Всеки издаден звук, всяка необмислена стъпка може да струва скъпо.“ Той погледна към младежите, включително Стефан. „Юначеството е добро, но конспирацията е по-важна сега. Трябва да опазим структурите, да подготвим народа.“

      Стефан получи задача – да пренесе тайно писмо до комитетски човек в съседното село. Малка задача, но изпълнена с риск. Трябваше да тръгне преди изгрев, да избегне турските патрули и любопитните очи.

      Когато