Славяни. Словените. Славени. Индоевропейски миграции. Индоевропски миграции. Индоевропске миграције. Андрей Тихомиров

ропейското езиково семейство. Съвременните славяни се делят на 3 групи: източни, южни и западни. Белоруси, руснаци и украинци принадлежат на изток, българи, босненци, македонци, сърби, словенци, хървати и черногорци на юг, кашубии (етническата група на поляците, които обитават част от Полша Померания – Кашубия), лужанци, поляци, словаци и чехи. Сега това са държавите, в които по-голямата част от горните славянски народи са: Беларус, Русия, Украйна, България, Босна и Херцеговина, Северна Македония, Сърбия, Словения, Хърватия, Черна гора, Полша, Словакия и Чехия. Лужичани (лузийски сърби, сорби, венди) живеят в източна Германия.

      В момента славянските народи са разпространени в големи области от Източна и Централна Европа, Балканския полуостров, Сибир и Далечния Изток. Територията на разпространението им през историята се е променила значително. Това важи особено за руснаците. В някои области на Европа славянските народи се асимилират и изчезват. Така беше например в Източна Германия, чиято съвременна топонимия свидетелства за древнославянското население на Бранденбург, Мекленбург, Саксония и други съседни региони. Още през 18 век. Славянската реч е запазена в Елба (Славянска Лаба) в квартал Люхов на река Йетц. Текстовете от края на 17 – началото на XVIII век ни позволяват да съдим за езика на Лабаб.

      Славянските езици са свързани с други индоевропейски езици от най-древните корнеслови и формати. Славянските езици са особено близки до групата на балтийските (балтийските) езици, дори се откроява специална славяно-балтийска общност (2—1 хилядолетия пр. н. е.). В още по-древни времена славянските езици (4—3 хилядолетия пр. н. е.) най-вероятно са били тясно свързани с иранските езици. През І хилядолетие сл. Хр Славянските езици влизат в различни връзки с германските езици, както и с гръцкия език.

      От неиндоевропейските езици особено важни са отношенията на славяните с угро-финландците и тюркските народи, което се отрази в речника на славянските езици, особено на руския.

      Една от най-древните предславянски култури е Лузицки, разположена по протежение на Висла и Одер. Находките и артефактите на културата Лугице се простират до брега на Балтийско море, на юг достигат горната Висла и Дунав, на запад – средното течение на Елба, а на изток – до Буг и Горна Припят. Най-ранните паметници на луганската култура датират от бронзовата епоха, към края на II хилядолетие пр. н. е. д. Повечето от селищата в Луга обаче принадлежат към средата на І хилядолетие пр. Н. Е. д. Сред тях древното село, разположено на брега на езерото Бискупински близо до полския град Познан, е най-добре проученото. Останките от дървени сгради поради влагата на почвата са добре запазени. Селото е било оградено от мощна отбранителна стена, изградена от три реда дървени дървени каюти, пълни отвътре с глина, пръст и камъни. В селото бяха отворени осем паралелно павирани улици, покрай които имаше дълги къщи. Подреждането на къщи под формата на огромни колективни жилища, разделени на стаи, показва, че в тях са живели племенни общности, в рамките на които вече е имало ясно разделение на семейства, но семействата все още не са били отделени от рода. Сред находките има много керамика от различни съдове.

      Лужицките племена се занимавали със земеделие. В резултат на разкопки са намерени останките от дървен плуг, възбудени мотики на дървена дръжка, железни сърпове и прости каменни зърномелачки. Карбонизирани ръж, пшеница, ечемик и грахови зърна също са открити в селището Бискупински в Полша. От влакнестите растения бил известен лен. Находките, направени в тези къщи, показват липсата на забележима диференциация на собствеността на техните обитатели. Същият извод трябва да се направи от разглеждането на погребалните паметници на тази култура, които се различават по еднаквост и в това отношение са напълно различни, например от гробищните гробища на Скития, където има рязко имуществено разграничаване на погребаните. Племената на културата Луга изгаряли мъртвите си, като последвалите погребения на урни с пепел са били на “погребалното поле” – обред, много характерен за древните славяни.

      През I хилядолетие пр. н. е. д. сред племената на културата Луга желязото измества напълно камък, а след това и бронз, от който започват да се правят само бижута. През 7—6 век. Преди новата ера. д. металургията на желязо се разпространила сред племената на културата Луга, която била добивана по метода на суровия желязо от местни болотни руди. Племена от културата Луга изработвали различни ястия от глина (често покривайки повърхността й с глазура), фигури на животни и птици, детски играчки и др.

      В икономиката на населението на Луга значително място заемало домашното говедовъдство. В селищата има много кости от домашни животни, сред които особено кости от едър рогат добитък. Погребенията на културата Лузик са известни. Мъртвите са изгорени, а останките от изгарянето са затворени в глинени съдове, покрити с чаша и поставени в дупки. Такива саксии с останки от изгаряне на труп се наричат урни. Малък брой неща бяха поставени близо до урните и бяха поставени съдове, явно с храна. Такива погребения се наричат “погребални полета” или “погребални урни полета”. Погребалният обред в урни по-късно придобива широко разпространение сред славяните