Сърцето на планината. Елена Иванова

полите на Витоша. Там, сред живописните пейзажи и гостоприемните хора, тя преживява трансформация. Елена се учи да цени малките неща, да обича природата и да намира смисъл във всеки ден.

      В тази история ще откриете любов – не само между Елена и Мартин, но и към планината, към хората и към България. Витоша не е просто фон; тя е жив герой, който влияе върху съдбите на героите, който ги учи и вдъхновява.

      "Сърцето на планината" е роман за надеждата, за вярата и за откриването на своя истински дом. Тя е за всички, които търсят спокойствие, за всички, които обичат България и за всички, които вярват в силата на любовта.

      Надявам се, че ще се насладите на това пътешествие, че ще откриете в него частица от себе си и че ще си тръгнете с по-голяма любов към света около вас.

      Благодаря ви, че избрахте да споделите това пътешествие с мен. Нека сърцето на планината ви докосне!

      Пролог

      Мъглата се стелеше над селото, обвивайки го в мек, приглушен воал. Снежинки танцуваха в светлината на фенера, осветявайки пожълтелите листа, които се въртяха в ритъма на есенния вятър. Беше късна нощ, а в къщата на Елена цареше тишина, нарушавана само от тихото тиктакане на стария часовник в хола.

      Елена не можеше да спи. Беше излязла на верандата, увита в дебело одеяло, и втренчено се взираше в тъмнината, обзета от мисли. Сърцето й туптеше учестено, сякаш предчувстваше нещо. Не беше сигурна какво, но чувството на безпокойство не я напускаше от часове.

      Годината беше минала неусетно, изпълнена с радост, смях, но и с трудности. Животът в Желява беше променил Елена по начини, които не беше и предполагала. От градска дама, свикнала с удобствата, тя се беше превърнала в жена, свързана с природата, със земята, с хората. С Мартин.

      Спомни си как бяха се срещнали, как любовта им беше разцъфнала като диво цвете в планината. Спомни си как споделяха мечти, как строяха бъдещето си заедно. А сега… сега нещо беше различно. Зад спокойствието на планината се криеше някаква сянка, някаква заплаха, която тя не можеше да определи.

      Вятърът засилено, носейки със себе си усещане за студ и самота. Елена се загърна по-плътно в одеялото си. Погледна към тъмната силует на Витоша, изгубена в нощната мъгла. Планината винаги беше била нейна опора, нейната утеха, нейната сила. Но тази вечер, тя се струваше загадъчна, мълчалива, като че ли криеше в себе си някаква тайна.

      Внезапно, откъм гората се чу тътен. Дълбок, потискащ звук, който разтърси земята под краката й. Елена потрепери. Търсеше обяснение, но не намираше. Страхът я обхвана.

      Какво се случваше? Какво предстоеше?

      Тя знаеше само едно: каквото и да се случваше, тя щеше да се изправи срещу него. Защото беше Елена от Желява, защото беше част от сърцето на планината, защото беше готова да се бори за любовта си, за своя дом, за своята България.

      И точно тогава, когато тътенът заглъхна, тя чу гласа на Мартин. Глас, който я викаше от тъмнината. Глас, който носеше със себе си едновременно тревога и надежда.