Отблясъци от Търновград: Величието на българската култура. Ивелина Дюлгерова

рябва да направя нещо, да запазя поне частица от нашето величие, преди то да бъде унищожено завинаги.

      ***

      Тъмнина. Смрад на дим и изгоряло месо изпълваше въздуха. Ирина се провря през руините на изгорелите къщи, кашляйки и опитвайки се да не погледне труповете, разпръснати по улиците. Търновград умираше. Османските войници вилнееха из града, убивайки и грабейки. Ирина стигна до манастира "Свети Георги", където се надяваше да намери баща си и баба си. Вратата беше отворена, а вътре цареше хаос. Монасите бяха избити, а иконите и книгите бяха разпръснати по пода. Ирина се втурна към библиотеката, надявайки се да намери баща си. Но вместо него, тя видя нещо, което я накара да замръзне от ужас. На стената, с кръв, беше написано нейното име.

      Глава 1: Шепотът на камъните

      Слънцето огряваше Царевец, превръщайки камъните в злато. От крепостните стени се виждаше целият Търновград, разпрострян в долината като живо същество, дишащо с ритъма на камбаните и гласовете на хората. Аз, Ирина, стоях на тази височина, вдишвайки свежия планински въздух и усещайки трепета на историята, втъкан в камъните под краката ми.

      Бях на седемнадесет години, възраст, в която повечето момичета мечтаеха за копринени рокли и красиви съпрузи. Но аз мечтаех за други неща – за книги, за знания, за възможност да разбера тайните на света. Баща ми, болярин Радослав, ме беше научил да чета и пиша, да разгадавам мъдростта на древните автори и да се възхищавам на красотата на славянските букви. Той вярваше, че знанието е по-ценно от златото и че жената трябва да има право на образование, както и мъжът.

      Всяка сутрин, още преди да се събуди градът, аз се промъквах в библиотеката на манастира "Свети Георги", където отец Йоан, стар и мъдър монах, ме учеше на гръцки и латински. Там, сред прашните рафтове и кожените подвързии, аз се чувствах у дома си. Книгите бяха моите приятели, моите учители, моите прозорци към света.

      Днес, обаче, бях разтревожена. Баща ми, обикновено спокоен и уравновесен, беше мрачен и замислен през последните дни. Той често се събираше с други боляри в тайна стая и шепнеше за неща, които не трябваше да чувам. Усещах, че нещо лошо се задава, сякаш тъмна сянка е паднала върху нашия красив град.

      Слязох от Царевец и се отправих към къщата ни, разположена в подножието на хълма. Улиците бяха оживени, изпълнени с търговци, занаятчии и обикновени хора, които вършеха своите ежедневни дела. Опитах се да се усмихна и да се преструвам, че всичко е наред, но тревогата ме гризеше отвътре.

      Влязох в къщата и намерих баба Мария, бабата на баща ми, да плете пред огнището. Тя беше стара и мъдра жена, която знаеше много за българските обичаи и традиции. Обичах да слушам нейните истории за миналото, за славните царе и за юначните воини.

      "Добре дошла, Ирина," каза баба Мария, без да вдига поглед от плетивото.

      "Изглеждаш разтревожена. Какво те мъчи?"

      "Бабо, усещам, че нещо лошо се случва," отвърнах аз. "Баща ми е много замислен и не ми казва нищо."

      Баба Мария въздъхна и остави плетивото настрана. "Времената са трудни, Ирина. Има много завист и злоба в двора. Болярите се карат за власт и богатство, а царят не може да ги озапти."

      "Какво ще се случи с нас, бабо?" попитах аз, усещайки как страхът ме обзема.

      "Само Бог знае, Ирина," отвърна баба Мария. "Но трябва да сме силни и да се молим за защита. И да пазим това, което е най-ценно за нас."

      Тя погледна към мен с проницателен поглед, сякаш знаеше какво се крие в сърцето ми. Аз знаех, че тя има предвид книгите и иконите, които баща ми пазеше в тайна стая. Те бяха символ на нашата вяра, на нашата култура, на нашата надежда.

      В този момент чухме шум отвън. Вратата се отвори и баща ми влезе в къщата, блед и разтревожен.

      "Ирина, трябва да поговорим," каза той. "Имаме проблем."

      Сърцето ми се сви. Знаех, че лошите предчувствия се сбъдват. Тъмната сянка, която беше паднала върху Търновград, беше започнала да ни поглъща.

      Глава 2: Тайната стая

      Тревогата, която усещах, беше като лед, сковал сърцето ми. Думите на баща ми тежаха във въздуха, изпълвайки стаята с мрачно предчувствие. Той затвори вратата и се обърна към мен и баба Мария с поглед, изпълнен с безпокойство.

      "Научих за заговор срещу царя," прошепна той, сякаш се страхуваше, че някой може да ни чуе. "Група алчни боляри искат да свалят Иван Александър от трона и да разделят България помежду си."

      Баба Мария въздъхна и се прекръсти. "Боже опази," промълви тя. "Винаги е имало завист и злоба в двора, но такова предателство е нечувано."

      "Трябва да направим нещо," казах аз, чувствайки как гневът измества страха.

      "Не можем да позволим това да се случи."

      "Трудно е да се разбере на кого може да се вярва," отвърна баща ми.

      "Заговорниците са влиятелни и имат много съюзници в двореца. Ако се опитаме да ги разкрием, можем да изложим себе си на голяма опасност."

      "Но не можем просто да стоим и да гледаме как разрушават България," настоях аз.

      Баща