Приказка от земите на Ал-Захра. Зохра

тюркоаз, чийто цвят съперничеше на очите ѝ. Пръстите ѝ, които копнееха да прелистват прашни страници, неспокойно мачкаха края на ръкава.

      „…и запомнете, Ваше Височество, погледът трябва да е смирен, но не и плах. Усмивката – вежлива, но не прекалено широка…“ – монотонният глас на дуенята се лееше като топъл мед, заплашвайки да приспи принцесата.

      Умът на Азима обаче беше далеч. Беше в земите на древните пясъчни крале, сред руините на забравен град, за който бе чела снощи. Беше с пътешествениците, прекосявали пустинята в търсене на изгубени оазиси и скрити съкровища. Беше навсякъде другаде, но не и тук, в тази златна клетка.

      Тя не беше като другите принцеси. Не се вълнуваше от нови роби, блестящи бижута или дворцови клюки. Сърцето ѝ жадуваше за друго – за знание, за тайни, скрити в дебели томове, за приключения, които съществуваха само в легендите. Нейното истинско убежище беше огромната Царска библиотека – място, което повечето придворни смятаха за скучно и прашно, но за Азима беше най-вълшебното кътче в целия султанат.

      Веднага щом дуенята най-после я освободи, измъчвайки се с демонстрация на особено сложен поклон, Азима почти изтича от залата. С лекотата на газела тя се шмугна по прохладните коридори, избягвайки срещи със слуги или стражи, които биха могли да я върнат към досадните ѝ задължения. Скоро стигна до тежката, резбована врата на библиотеката.

      Вътре въздухът беше различен – по-стар, по-тих, наситен с миризмата на пергамент, кожа и прах. Слънчевите лъчи, процеждащи се през високите, извити прозорци, осветяваха танцуващи прашинки и се отразяваха в златните орнаменти по гръбчетата на хилядите свитъци и книги, подредени по безкрайни рафтове, които се издигаха чак до изрисувания таван.

      Тук Азима беше в свои води. Тя се движеше уверено между редиците, пръстите ѝ галеха подвързиите, очите ѝ четяха заглавия на древни езици. Днес обаче я теглеше към една по-рядко посещавана, почти забравена секция в най-отдалечения край на библиотеката – тази, посветена на старата магия и „недоказаните“ легенди. Говореше се, че някои от книгите тук са опасни, дори прокълнати. Точно това привличаше Азима.

      Тя търсеше нещо конкретно – всяко споменаване на артефакти, свързани с времето. Една стара легенда, прошепната ѝ от покойната ѝ баба, разказваше за пръстен с изумруд, който можел да покаже на притежателя си нишките на миналото и бъдещето. Повечето учени отхвърляха историята като чиста измислица, но в сърцето на Азима трептеше надежда, че може би е истина.

      Потънала в търсене, тя прокара ръка по един ред прашни, почти разпадащи се томове. Пръстите ѝ се спряха върху книга с необичайно грапава подвързия, без заглавие. Когато я издърпа леко, камъкът зад нея на стената помръдна едва забележимо. Сърцето на Азима подскочи. Тя огледа внимателно стената. Изглеждаше също като останалите – плътно наредени каменни блокове. Но този камък… беше леко хлътнал.

      С разтуптяно сърце, принцесата се огледа. Библиотеката беше тиха, само далечният шепот на прелиствани страници от главния библиотекар отекваше едва доловимо. Тя бутна камъка по-силно. С глух, стържещ звук, той се плъзна навътре, разкривайки малка, тъмна ниша.

      Азима притаи дъх. Вътре, върху избеляла кадифена възглавничка, лежеше пръстен. Не беше просто пръстен – беше великолепен. Обковът от старо, потъмняло злато се извиваше в сложни плетеници, обгръщайки голям, изумруденозелен камък. Но това не беше обикновен изумруд. Той сякаш пулсираше с мека, вътрешна светлина, а в дълбините му плуваха искрици, наподобяващи далечна звездна мъглявина. Излъчваше осезаемо усещане за… древност. И сила.

      Принцесата бавно протегна ръка. Пръстите ѝ трепереха леко, докато се приближаваха към артефакта. Беше ли възможно? Беше ли намерила легендарния Изумруден пръстен на времето? Миг преди кожата ѝ да докосне студения метал и топлия камък, тя спря, осъзнавайки, че животът ѝ може би никога повече няма да бъде същият.

      Глава 2: Първият шепот на времето

      Колебанието на Азима трая само миг. Любопитството, онази сила, която я тласкаше към забранените книги и древните тайни, надделя над предпазливостта. С треперещи пръсти тя докосна пръстена.

      В момента, в който кожата ѝ срещна хладния метал и топлия, пулсиращ камък, през нея премина лек, но осезаем трън – сякаш докоснала статично електричество, но много по-дълбоко, достигащо до самата ѝ същност. Изумрудът засия по-ярко за секунда, а искриците в дълбините му сякаш се завъртяха по-бързо. Усещането не беше неприятно, по-скоро… странно. Сякаш пръстенът я разпознаваше.

      Тя внимателно го взе от кадифената възглавничка. Беше по-тежък, отколкото изглеждаше, но лежеше удобно в дланта ѝ. Без да мисли повече, водена от неустоим импулс, Азима го плъзна на показалеца на дясната си ръка. Очакваше да е твърде голям или твърде малък, но сякаш по магия, златният обков се сви леко, прилягайки перфектно на пръста ѝ.

      В същия миг светът около нея се изкриви.

      Не беше като припадък. Беше по-скоро сякаш някой дръпна рязко килима на реалността изпод краката ѝ. Цветовете на библиотеката се размазаха в ярки ивици, звуците се смесиха в оглушителен рев, а после всичко изчезна, заменено