Сенките на Ордена. Зохра

подробност. Знаеше, че тези хора са потенциални съюзници. И че трябва да ги намери.

      Преди да си тръгне, той попита Димитрий за един конкретен човек.

      "Боляринът Теодор."

      Лицето на Димитрий помръкна. "Теодор? Той е опасен човек, монаше. Бивш военачалник, близък до императора. Но изпадна в немилост. Говори се, че планира нещо."

      "Как мога да го намеря?"

      Димитрий се поколеба. "Не знам. Той се крие. Но има хора, които го търсят. И те не са приятели."

      Симеон благодари на Димитрий и излезе от стаичката, отново се сля с тълпата на пазара. Информацията, която получи, беше ценна. Но и опасна.

      Болен император, борби за власт, недоволство сред българите. В Константинопол се назряваше буря. И Симеон знаеше, че трябва да бъде готов да я използва.

      Над всичко това витаеше и сянката на болярина Теодор, чиято лоялност и планове оставаха загадка.

      ГЛАВА 3: В Очите на Вълка

      *Константинопол, Български Хан, 893 г.*

      Зад стените на Българския Хан, сгушен в един от по-бедните квартали на Константинопол, Симеон откри друга реалност. Тук, сред миризмата на готвено зеле и дим от огнища, българите живееха в свой собствен свят.

      Намери ги в голяма стая, където мъже играеха на табла и пиеха евтино вино, а жени тъкаеха платове и плетяха кошници. Говореха на родния си език, пееха тъжни песни за далечна България и се опитваха да запазят спомена за родината жива.

      Представи се като монах, дошъл от манастира "Свети Полиевкт", и помоли да говори с техния водач. Изведоха го при възрастен мъж на име Боян, с проницателни сини очи и загрубели от работа ръце.

      Боян го изслуша мълчаливо, без да прекъсва. След като Симеон свърши да говори за мечтите си за силна и независима България, той се усмихна горчиво.

      "Лесно е да се мечтае, монаше. Но тук сме в Константинопол. Ние сме гости. Трябва да се подчиняваме на закона."

      "Законът не е справедлив," отговори Симеон. "Виждам как ви тормозят и ви обират. Вие сте българи, а ви третират като роби."

      "Какво предлагаш?" попита Боян. "Да вдигнем бунт? Ще ни смажат като хлебарки."

      "Не бунт," каза Симеон. "Но има начини да си помогнем. Да се обединим. Да се защитим. И да подготвим почвата за бъдещето."

      Той им разказа за политическата нестабилност във Византия, за възможността за промяна. Обеща им подкрепа от влиятелни хора, ако те са готови да му помогнат.

      В началото бяха недоверчиви. Но постепенно, докато слушаха пламенните му думи, в очите им започна да се появява надежда. Надежда, която отдавна бяха забравили.

      Съгласиха се да му помогнат, но при едно условие. Да му представят на някой, на когото наистина вярват. На човек, който познава Константинопол като дланта си. На човек, който не се страхува от никого.

      След няколко дни, Боян го заведе в тъмна кръчма, скрита в лабиринта на улиците. Там, в дъното на стаята, седеше мъж с белязано от битки лице и студени сиви очи.

      "Това е Вълка," каза Боян. "Той е най-добрият от нас. Можеш да му вярваш."

      Вълка го изгледа продължително, без да каже нищо. В очите му