Перлата на Орис: Историята на Туса. Зохра

дено момиченце спеше спокойно, без да подозира за бурята, която се завихряше около нея. Но Серафина знаеше. Тя видя знаменията – тъмните приливи, угасващите светлини на биолуминесцентните риби, странните шепоти, носещи се от дълбините.

      Вратата на стаята се отвори и в нея влезе крал Орион, лицето му мрачно и притеснено.

      "Какво видя, Серафина?" – попита той с тих глас.

      Кралицата затвори очи. Видението беше болезнено ясно – бездна, изпълнена с неистова жажда, която поглъщаше всичко по пътя си. Видението беше свързано с тяхната дъщеря.

      "Тъмнина, Орион. Тъмнина, по-дълбока от всякога. Тя идва за Туса."

      Крал Орион коленичи до нея и нежно докосна малката длан на дъщеря си.

      "Няма да позволим. Ще я защитим."

      Серафина поклати глава. "Не можем, Орион. Тази сила е по-голяма от нас. Единственият ни шанс е да я скрием, да я подготвим. Тя е единствената, която може да се изправи срещу това зло."

      "Подготвим за какво? За битка, която не можем да спечелим?"

      "Не знам, Орион. Но знам, че в Туса има нещо специално. Тя носи в себе си древен дар, заспала сила. Ако успеем да я събудим навреме…"

      Изведнъж залата се разтърси. Земетресение разцепи кралството на мидите, а водите в турбуленцията сякаш се обърнаха срещу тях.

      "Тя идва!" – извика Орион. "Трябва да я скрием!"

      Серафина затвори очи, събирайки цялата си сила. Тя прошепна древна магия, магия за защита и скриване, магия, която да предпази Туса от надвисналата тъмнина. Тя знаеше, че това е само временно решение, отлагане на неизбежното. Но то щеше да даде на Туса шанс – шанс да порасне, да се научи, да се превърне в силата, от която Орис отчаяно се нуждаеше.

      Докато Кървавата Луна се издигаше в зенита, кралството на мидите трепереше под тежестта на древното зло, а кралица Серафина се молеше за бъдещето на дъщеря си, за бъдещето на Орис. Тя знаеше, че битката за тяхното оцеляване тепърва започва. И че всичко зависи от Перлата на Орис – принцеса Туса.

      Глава 1: Пясъчни мечти

      Петнадесет лета след нощта на Кървавата Луна, Туса се чувстваше затворена. Не физически – границите на кралството на мидите никога не я бяха спирали. Тя се чувстваше затворена от очакванията, от тежестта на кралската кръв, от безкрайните уроци по етикет и история, които я караха да зее от скука.

      Днес тя избяга. Не се сбогува, не остави съобщение. Просто изплува на повърхността на морето и се засили към забранените пясъчни брегове на Орис.

      Въпреки забраната, Туса обичаше пясъка. Там, където морето срещаше сушата, където се намираше един друг различен свят – свят на слънце, вятър и странни, движещи се същества, които мидите наричаха „сухоземни“.

      Изплувайки на плиткото, Туса се трансформира. Всички миди притежаваха способността да променят формата си – да приемат хуманоидна форма с крака и ръце, за да се движат по сушата. Трансформацията я щипеше и я караше да се чувства неудобно, но цената си струваше гледката.

      Пясъкът беше топъл под краката й, а слънцето галеше кожата й. Въздухът беше изпълнен с миризма на сол, непознати растения и нещо, което Туса не можеше да определи, но я караше да се чувства жива.

      Тя тичаше по пясъка, смеейки се на вятъра, който развяваше тъмните й коси. Намери една скала и седна на нея, наблюдавайки странните сухоземни птици, които се гмуркаха във водата за риба.

      Беше забравила за уроците по етикет, за тежките перлени огърлици и за назидателните погледи на придворните. Тук, на пясъчния бряг, тя беше просто Туса – свободна и дива.

      Изведнъж тя видя нещо, което не беше виждала досега. В далечината, на брега, се приближаваше сухоземно. Беше по-високо и по-силно от птиците, движеше се на два крака и носеше странни дрехи от груби материи.

      Туса замръзна. Знаеше, че е забранено да се общува със сухоземните. Те са варвари, казваха старите миди, опасни и непредсказуеми. Но любопитството й надделя. Тя се скри зад скалата и надзърна.

      Сухоземното беше младо, вероятно на нейната възраст, с коса, златиста като слънцето, и очи, сини като най-дълбоките води на Орис. Носеше мрежа на гърба си и в ръката си държеше копие.

      То се приближи до водата и хвърли мрежата. След няколко секунди я извади, пълна с малки, блестящи рибки. Тогава Туса забеляза, че сухоземното не е само. Зад него, скрити в сянката на скалите, стояха още няколко.

      Туса усети как се надига гняв в нея. Те ловуваха в нейните води, взимаха от богатствата на Орис. Тя трябваше да ги спре.

      Без да мисли, тя се изправи и извика:

      "Спрете! Това са нашите риби!"

      Сухоземните се обърнаха към нея. Младото момче я погледна учудено, а след това на лицето му се появи усмивка.

      "Нашите риби ли? Морето е за всички."

      "Не, не е! Това е нашият дом, нашите ресурси. Нямате право да ги взимате!" – отвърна Туса, чувствайки как сърцето й бие лудо.

      Момчето се приближи към нея, усмивката му все още на лицето. Туса инстинктивно направи крачка назад.

      "А