Една Пленителна Целувка. Amanda Mariel

от челото си и така остави свежа диря от бял прах след себе си. – Колко хубаво, че толкова много от селяните купуват нашите печива.

      – Не се оплаквах. Моаре се вгледа в близначката си. – Просто зададох въпрос.

      Франция беше добра за нея – за всички тях. Построиха си приятен дом и устойчив живот тук през годините, откакто избягаха от Шотландия. Баща им имаше своя ковачница и леля Айлис, която преди години се превърна в тяхна майка, допълваше семейното богатство, като продаваше хляб и сладкиши.

      Освен това селяните бяха любезни и ги приеха, когато семейството на Моaре се установи тук. През годините много от хората им бяха станали приятели. Дори един от градските джентълмени започна да я ухажва. Бастиен Ру започна да посещава Моаре от една седмица и тя се оказа доста увлечена по красивия млад мъж.

      Разбира се, че не беше влюбена, но вярваше, че с времето между тях можеха да се развият чувства. Устните ѝ се извиха в лека усмивка при мисълта. – Всъщност се чувствам благословена.

      Моаре постави хляба, върху който работеше на страна и се намръщи на Лили, докато посягаше за още брашно. – Надявам се никога да не напусна Франция.

      – Наистина. Изражението на Лили се промени, а веселото ѝ изражение стана кисело мигновено. – Забрави, че съм казала нещо.

      Моаре се нацупи, вътрешно изпълнена с удовлетворение. Но тревогата си проправи път. Начинът, по който Лили смени изражението си, й напомни, че не всичко е наред.

      Лили беше на ръба напоследък, твърдейки, че чувства как безпокойство и страх се прокрадват в селото, и не отричаше, че виденията ѝ са зачестили. По същия начин и братята на момичетата, Самюел и Лахлан изпитваха тревожна резервираност. Лахлан никога не говореше много за способностите си, макар че беше още по-резервиран напоследък, което не харесваше на Моаре. Самюел беше най-разтревоженият от всички. Той настояваше семейството да напусне Франция, но не назоваваше причина за своите непреклонни молби.

      Как ѝ се искаше да знае какво има да става.

      През изминалата седмица тя имаше три видения, но нищо, което да имаше смисъл. Първите две бяха бързи проблясъци на жени, които не познаваше на места, които никога не бе виждала. Най-скорошното видение показваше съседката ѝ. Беше малко по-силно и продължи малко по-дълго, но все пак не можеше да разбере смисъла му.

      Беше съседката на Моаре, вдовицата Пиер, свита в тъмен ъгъл плачеше и умоляваше някого. – Не, моля ви. Не ме разбрахте правилно. Моля ви – умоляваше тя. После видението изчезна толкова бързо, колкото се беше появило. Mоаре издиша бавно, отблъсквайки неспокойното чувство, което заплашваше да я остави без дъх.

      – Какво има, Моаре? Лили изчисти брашното от ръцете си, докато тя се взираше в Моаре с поглед изпълнен със съчувствие. – Не се опитвай да го скриеш. Чувствам, че си разстроена и знам, че това няма нищо общо с разногласията ни.

      Моаре не беше изненадана, защото Лили имаше дарбата да чувства емоциите на другите. Тя се стараеше много да подтисне притеснението и страха си през последните дни, за да не притесни Лили, както и Лахлан. Сега не ставаше въпрос за това. Тя трябваше да е откровена. – Имах видения.

      Майката се наведе по-близо до тезгяха, и върху хубавите линии на лицето ѝ се изписа притеснение. – Трябва