Djado Gradu Svetogorets. Petko Todorov

о Тодоров

      ДЯДО ГРАДЮ СВЕТОГОРЕЦЪТ

      – Ти пак заклепай от тъмни зори още, че те ще ти сметнат… – сънливо промърмори изпод чергата баба Градювица, изсумтя в тъмнината и без да отвори очи, обърна се на друга страна.

      – Ех, ще ми сметнат… – сопнато повтори клисаря, като потри разкравеното си от прясна вода лице и закачи кърпата на ниския прозорец.

      Искаше му се да събуди жена си, ала като не се реши, поогледа се наоколо, невям щеше нещо да продума, но си преглътна и повлече калеври през килеря навън.

      «… Ще ми сметнат – си завика дядо Градю, – че какво ще ми смятат? – Все рано съм чукал за церкова: – Докато станем, церковата пуснала – думат… Хаджи Димитър на осемдесет и пет години беше станал, пък по-рано от попа идеше; а те, млади хора, ненаспали се!…»

      И той се застоя, изстъпен под дългата, ниска стряха, с вирната глава към обсипаното с безброй звездици ясно небе с млечните пътища, прилични на вълнисти момински коси, накичени с диаманти. Клисаря се ослуша – издалеч само отнегде долита кучешки лай или хлопот от звънец на овца, които отново се давят в околната глушина. Не чуй се шепот, глас, ни дума – всичко спи. Няма тишина наоколо, таинствена безконечност горе, и той се унесе…

      Стори му се негли никога вече таз божествена нощ не ще се махне от земята и под нейния покрив света спи в някакъв вечен сън…

      Но дойде ум на ум за церкова.

      «… Рано е – си каза сякаш пробуден дядо Градю, – много рано… Пак ще се карат… Онези – офицерите, и те днес на Гергьовден нещо празнуват…»

      И в това време първия сигнал на пробуда даде от съседния плет гордо изстъпилия се петел.

      – Ку-ку-ригу, ку-ку-ригу!… – Заплюшкаха се крила и се заобаждаха отсам-оттатък на първия вик петлите.

      По пътя се понесоха ясни звънливи гласенца на агнета, които бе подкарал касапин към салханата.

      Клисаря се връцна завчас в килеря, вдигна от пезуля двата големи ключа и се запъти чевръсто през двора. Па тръгна тъй по стръмната улица, от двете страни на която са увиснали над къщните врати зелени вейки, заковани още от вечер за Гергьовден. Той удари през мостът, под който бъбри клокотливата река и влезе, в изрътения от гробища църковен двор. Тихо шумоляха раззеленелите акации, полюшвани от хладния утренник. Прясната пролетна роса трептеше по тревици и цветя, порасли край продълговатите гробовни плочи.