Stihotvorenija. Hristo Botev

сто Ботев

      Cтихотворения

      Майце си

      Ти ли си, мале, тъй жално пела,

      ти ли си мене три годин клела,

      та скитник ходя злочестен ази

      и срещам това, що душа мрази?

      Бащино ли съм пропил имане,

      тебе ли покрих с дълбоки рани,

      та мойта младост, мале, зелена

      съхне и вехне люто язвена?!

      Весел ме гледат мили другари,

      че с тях наедно и аз се смея,

      но те не знаят, че аз веч тлея,

      че мойта младост слана попари!

      Отде да знаят? Приятел нямам

      да му разкрия що в душа тая;

      кого аз любя и в какво вярвам —

      мечти и мисли – от що страдая.

      Освен теб, мале, никого нямам,

      ти си за мене любов и вяра;

      но тука вече не се надявам

      тебе да любя: сърце догаря!

      Много аз, мале, много мечтаях

      щастие, слава да видим двама,

      сила усещах – що не желаях?

      Но за вси желби приготви яма!

      Една сал клета, една остана:

      в прегръдки твои мили да падна,

      та туй сърце младо, таз душа страдна

      да се оплачат тебе горкана…

      Баща и сестра и братя мили

      аз да прегърна искам без злоба,

      пък тогаз нека измръзнат жили,

      пък тогаз нека изгния в гроба!

      Към брата си

      Тежко, брате, се живее

      между глупци неразбрани;

      душата ми в огън тлее,

      сърцето ми в люти рани.

      Отечество мило любя,

      неговият завет пазя;

      но себе си, брате, губя,

      тия глупци като мразя.

      Мечти мрачни, мисли бурни

      са разпалили душа млада;

      ах, ръка си кой ще турне

      на туй сърце, дето страда?

      Никой, никой! То не знае

      нито радост, ни свобода;

      а безумно как играе

      в отзив на плач из народа!

      Често, брате, скришом плача

      над народен гроб печален;

      но, кажи ми, що да тача

      в тоя мъртъв свят коварен?

      Нищо, нищо! Отзив няма

      на глас искрен, благороден,

      пък и твойта й душа няма

      на глас божий – плач народен!

      Елегия

      Кажи ми, кажи, бедний народе,

      кой те в таз рабска люлка люлее?

      Тоз ли, що спасителят прободе

      на кръстът нявга зверски в ребрата,

      или тоз, що толкоз годин ти пее:

      "Търпи, и ще си спасиш душата?!"

      Той ли, ил някой негов наместник,

      син на Лойола и брат на Юда,

      предател верен и жив предвестник

      на нови тегла за сиромаси,

      нов кърджалия в нова полуда,

      кой продал брата, убил баща си?!

      Той ли? – кажи ми. Мълчи народа!

      Глухо и страшно гърмят окови,

      не чуй се от тях глас за свобода:

      намръщен само с глава той сочи

      на сган избрана – рояк скотове,

      в сюртуци, в реси и слепци с очи.

      Сочи народът, и пот от чело

      кървав се лее над камък гробен;

      кръстът е забит във живо тело,

      ръжда разяда глозгани кости,

      смок е засмукал живот народен,

      смучат го наши и чужди гости!

      А бедният роб търпи и ние

      без срам, без укор, броиме време,

      откак е в хомот нашата шия,

      откак окови влачи народа,

      броим и с вяра в туй скотско племе

      чакаме и ний ред за свобода!

      Делба

      По чуства сме братя ний с тебе

      и мисли еднакви ний таим,

      и вярвам, че в светът за нищо

      ний няма с теб да се разкаем.

      Добро ли сме, зло ли правили,

      потомството назе ще съди;

      а сега – дай ръка за ръка

      и напред със стъпки по-твърди!

      Спътник ни са били в животът

      страдания, бедност в чужбина,

      но тях сме ний братски делили

      и пак ще ги делим