Страната на Падащите Звезди. Зохра

ако тези блестящи пътешественици не изгарят напълно? Ами ако огнената им диря не е край, а начало? Началото на пътуване към място, скрито от нашите очи, недостъпно за телескопите и непознато за картите.

      Представете си долина, където въздухът трепти от мека, сребриста светлина, а земята е посипана с фин звезден прах. Място, където тишината не е празна, а пълна с тих, звънлив шепот – шепотът на безброй звезди, намерили своя покой. Това не е гробище за звезди, о, не! Това е техният дом. Техният пристан след дългия полет през студения космос.

      Това е Страната на Падащите Звезди.

      Малцина знаят за нейното съществуване. Легендите шепнат, че само най-чистите сърца, водени от искрено любопитство или от едно много, много специално желание, могат да зърнат пътеката към нея. Пътека, която не е направена от пръст и камъни, а от лунни лъчи, сънища и онази невидима нишка, която свързва всяко отправено към небето желание със звездата, на която е поверено.

      Някъде там, в обикновения свят, едно или две деца скоро ще вдигнат поглед към нощното небе. Може би ще видят падаща звезда. Може би ще си пожелаят нещо с цялото си сърце. И може би, само може би, тяхното любопитство и силата на желанието им ще бъдат достатъчно силни, за да открехнат вратата към тази тайна страна.

      Тяхното приключение тепърва предстои. А с него – и разкриването на тайните, които Страната на Падащите Звезди пази от векове.

      Глава 1: Звездата, която падна твърде близо

      Лили обичаше нощното небе повече от всичко. Повече от сладоледа с парченца шоколад, повече от новите си цветни моливи, дори повече от летните ваканции, макар че сега беше точно средата на една такава прекрасна, безгрижна ваканция. Но когато слънцето се скриеше и първите звезди срамежливо премигваха над покривите на малкото им градче, сгушено в полите на планината, сърцето на Лили започваше да тупти по-бързо.

      Тази вечер беше особено ясна. Въздухът беше топъл и ухаеше на окосена трева и наближаваща лятна буря, макар по небето да нямаше нито едно облаче. Лили лежеше по гръб върху старото одеяло, разпънато на полянката зад къщата ѝ – тяхното тайно място за наблюдение на звездите. До нея, подпрян на лакти, седеше Макс, най-добрият ѝ приятел.

      Макс не беше чак такъв мечтател като Лили. Той обичаше да строи къщички по дърветата, да кара колело с бясна скорост по прашните пътеки и да разглобява стари радиоапарати, за да види какво има вътре. Но обичаше и Лили, и нейното въодушевление беше заразително. Затова почти всяка ясна вечер идваше да ѝ прави компания под звездите.

      – Виждаш ли Голямата Мечка? – попита Лили, сочейки с пръст към познатото съзвездие. – Баба казва, че ако я гледаш достатъчно дълго, можеш да видиш как мечките в нея се раздвижват.

      Макс присви очи. – Аз виждам само точки. Свързани с въображаеми линии. Но пък е хубаво да си ги представяш като мечки. И е по-лесно да се ориентираш.

      – Не са просто точки, Макс! – възрази Лили с плам в гласа. – Всяка звезда си има история. Някои са стари и мъдри, други са млади и палави. А падащите звезди… те са най-специалните.

      – Защото изгарят бързо ли? – подразни я Макс, но с усмивка. Знаеше какво следва.

      – Не! Защото пътуват! – Лили седна рязко. – Не мисля, че изгарят. Не всички. Чувствам го. Ами ако отиват някъде? На някое тайно място, където събират всички желания, които хората са им поверили?

      Макс се канеше да отговори нещо разумно за атмосферата и триенето, когато небето над тях сякаш се разтвори. Ярка, ослепителна светлина проряза мрака – падаща звезда, но не като другите, които бяха виждали. Тази беше по-голяма, по-ярка, сякаш гореше с всички цветове на дъгата – синьо, зелено, златисто, сребърно. И не просто прелетя и изчезна. Вместо това, тя сякаш забави ход, изви се в елегантна дъга и се понесе надолу, право към тъмния силует на Шепнещата Гора, която започваше само на километър от тях.

      Двамата останаха без дъх, вперили погледи в посоката, където звездата се скри зад дърветата. Тишината беше оглушителна.

      – Ти… видя ли това? – прошепна Макс, забравил всякакъв скептицизъм.

      Лили кимна бавно, очите ѝ бяха широко отворени и блестяха по-ярко от звездите над тях. – Тя не изгоря, Макс. Тя… тя кацна. Сигурна съм!

      В този момент, сякаш в потвърждение на думите ѝ, откъм гората долетя съвсем слаб, почти недоловим звук. Като далечен звън на кристална камбанка или като тихо въздихане на вятъра през сребърни листа. Беше толкова кратко, че можеха и да са си го въобразили.

      Но Лили знаеше, че не е.

      – Чу ли? – попита тя развълнувано. – Звукът!

      Макс наостри уши. – Не знам… Може би беше просто бухал. Или вятърът.

      – Не беше бухал! – Лили скочи на крака. – Беше звездата! Трябва да отидем! Трябва да видим!

      Макс също се изправи, но погледна към тъмнеещата гора с известно колебание. Шепнещата Гора си имаше своите легенди – за изгубени пътеки и странни светлинки нощем. – Сега? Лили, тъмно е. И… малко страшно.

      Лили го погледна умолително. – Но ако чакаме до утре, може да изчезне! Каквото и да е това, което