MREADZ.COM. Чтение онлайн электронных книги.

Шадоус Фол-Саймън Грийн. Читать онлайн книгу

Шадоус Фол-Саймън Грийн. Читать онлайн книгу. Электронная библиотека, книги всех жанров

Реклама:

и щеше да продължи да си е там. Междувременно бе времето на Карнавала, време да похапнеш, да пийнеш, да се повеселиш, защото утре е още един ден в Шадоус Фол.

Ленард Аш стоеше сам край една яркоцветна шатра, която предлагаше греяно вино, забравил за изпускащата пара чаша в ръката си. Той наблюдаваше Карнавала, следеше как хората идват и си отиват и му се искаше да е като тях — щастливи с всекидневието си, изпълнени с надежда, устрем и смисъл. Аш вече нямаше бъдеще и при все, че се опитваше усилено да не унива прекалено, имаше моменти, в които му липсваха елементарните удоволствия от това да планира какво да прави, местата, които да посети и хората, с които да се срещне. Както стояха нещата, той живееше ден за ден и се опитваше да е доволен от положението.

Аш бе мъртъв вече от три години, но не обичаше да се оплаква. Като всички останали, които не бяха съвсем реални, той усещаше непрестанния зов на Вратата към вечността, но не можеше да напусне Шадоус Фол. Все още не. Погледна надолу към тълпите в града, ширнал се в настъпващия здрач — уличните светлини грееха ярко в приближаващата се нощ. Никой не знаеше колко древен е Шадоус Фол; всъщност бе по-стар от всички свои регистри. Някога Аш намираше усещането за вечност за успокоително, съзнавайки, че поне едно нещо остава неизменно в постоянно променящия се свят. Но след своята смърт откри, че негодуванието му расте при мисълта, че градът ще продължи да съществува щастливо и без него, без ни най-малко да се нуждае от него или да изпитва някаква липса. Струваше му се, че когато най-после настъпи моментът да напусне този свят, би следвало отсъствието му да остави празнота. Би могъл да приеме мисълта, че животът му не е бил значим, но му бе приятно да мисли, че поне са го забелязвали. Усмихна се кисело. Винаги бе бил самотник, по избор и темперамент, и малко беше късно да се променя сега. Макар че би му се понравило да се смеси с тълпата на Карнавала и да забрави проблемите си сред безгрижното веселие, това не бе в кръвта му. Винаги бе избирал свой собствен път, извървявал го бе по своя си начин и не бе му присъщо да се чувства удобно сред тълпите.

Край него се заклатушка мъж на кокили, който от време на време привеждаше глава, за да избегне мрежата от кабелите на лампите, опънати над шатрите и сергиите. Мъжът свали извехтялата си шапка за поздрав и Аш кимна учтиво в отговор. Никога не си бе падал по високото. Погледна нарочно в друга посока и се усмихна, зървайки леля Сали7 да стърчи пред десетина малки деца — натъпканият й със слама търбух бе прицел за бързите им ръце. Всяко от тях успяваше да грабне по някоя играчка или бонбон и никое не оставаше разочаровано. Плашилото погледна към Аш с доволна усмивка на парцаленото си лице. Вдигна парцалива ръка за поздрав и Аш се усмихна сковано в отговор. Дори едно чучело бе по-живо от него. Осъзна, че отново изпитва самосъжаление, но не можеше да не му пука. Беше се заел с мръсна работа, но все някой трябваше да я свърши.

Огледа се да открие нещо, което да го поразсее. В крайна сметка затова бе излязъл. В подножието на хълма едно Йети и една Голяма стъпка развличаха децата, като ги носеха на раменете си. Една мишка от анимационно филмче с огромен дървен чук преследваше котка. Шест различни варианта на Робин Худ провеждаха импровизирано състезание с лък и стрели и спореха — къде благо, къде не — кой от тях е най-реален. С други думи, все обичайни лица. Просто още една вечер в Шадоус Фол.

Ленард Аш бе висок, дълъг като върлина, с приветливо лице и коса, която сякаш непрестанно се нуждаеше от старателно разресване. Дори и в най-добрия си вид изглеждаше сякаш набързо е изхвърчал от дома си. Очите му бяха спокойни, вглъбени, понякога сиви, друг път — сини, и малко неща убягваха от погледа му. Живееше, ако това изобщо е правилната дума, със своите родители, имаше малцина приятели, но за това си беше виновен само той и никой друг. Никога не бе бил особено общителен, дори и преди да умре. Бе на трийсет и две, почти три години вече. Нищо особено, в което да се загледаш, просто още едно лице сред тълпата. Ако го попитате, би казал, че обикновено е щастлив, но би се замислил за миг, преди да ви отговори. Погледна към шатрите и сергиите и целия народ там — един обикновен на вид човек, чиято най-голяма тъга бе, че нямаше с кого да танцува. Това положение щеше да се промени драматично. Нямаше никакво право да е изненадан. Нищо никога не остава задълго същото в Шадоус Фол.

Недалеч кметът Рия Фрейзиър размени усмивка и някаква шега с една възрастна двойка, чиито лица й бяха познати, макар да не си спомняше имената им. Колебаеше се как най-добре да се отърве от смутения на вид мъж, който стърчеше до нея. Той току-що бе пристигнал в Шадоус Фол и не изглеждаше напълно сигурен какво го е довело тук. Междувременно Рия бе допуснала грешката да прояви състрадание и той се бе лепнал за нея като за отдавна изгубен приятел. Тя нямаше нищо против, само дето й пречеше да изпълнява задълженията си на кмет; трябваше да се ръкува и да разменя учтивости с възможно най-много избиратели, а едновременно с това да им напомня за наближаващите избори за кмет и за своята отлична репутация на този пост. Гласоподавателите бяха склонни да забравят добрите неща, които си направил за тях, ако нямаш грижата да им припомняш от време на време.

Рия Фрейзиър бе енергична, хубава цветнокожа жена в средата на трийсетте, с късо подстригана коса, прям поглед и професионална усмивка. Бе облечена със стил и достойнство в модерни


7

Дървена женска фигура с лула в устата, използвана като мишена при игра в някои части на Великобритания, в която играчите хвърлят пръчки и топки по дървено чучело.

Яндекс.Метрика