MREADZ.COM. Чтение онлайн электронных книги.

Джинджифиловата къща-Карин Герхардсен.

Джинджифиловата къща-Карин Герхардсен. Электронная библиотека, книги всех жанров

Реклама:

      Карин Герхардсен

      Джинджифиловата къща

      (книга 1 от "Хамарби")

      Началото

Катринехолм

Октомври 1968 година

Кацналата на върха на обраслия с трева хълм величествена кафява вила в стил кралица Ана е заобиколена от високи борове. Белите колони в ъглите и касите на заоблените в горния край прозорци й придават приветлив приказен вид. През лятото боровете предлагат сянка на играещите около постройката деца. Но сега, през есента, те имат почти заплашителен вид: като строги пазачи, натоварени със задачата да защитават малчуганите в предучилищна възраст от зимата и други неканени гости. Първият сняг още не се е разтопил и се стели по земята като мокър парцал. Цари тишина, ако се изключи лаещо в далечината куче. Внезапно вратата се отваря със замах и навън изскачат децата — шумни, облечени в нови или стари дрехи, спретнати или неугледни; високи или ниски; мършави или закръглени; русокоси или тъмнокоси; с плитки, лунички, очила или шапки; деца, които подскачат, бъбрят или слушат; едни тичат напред, други бавно ги следват. Вратата се затваря, но веднага пак се отваря и навън излиза момиченце с бяла кожена шапка и червено подплатено палтенце. Зад него е момче с тъмносиньо дебело яке, шал и шапка на червени, бели и черни ивици — отличителната окраска на футболния отбор на Катринехолм. Поне в тази част на града е задължително да си привърженик на този отбор. Двете деца не говорят помежду си. Момичето, чието име е Катарина, бързо се спуска по хълма и стига до тежката черна метална порта. С известно усилие я отваря колкото да се промъкне и портата се затваря зад нея. По петите й е момчето, което се казва Томас. Преди да излезе навън, той спира за миг и дълбоко си поема въздух.

Щом стъпва на тротоара, опасенията му се оправдават: всички деца са скупчени на отсрещния ъгъл на улицата. Вижда как Катарина прекосява улицата без никакво видимо колебание и се насочва право към пастта на дивото животно. Томас взема бързо решение и без да пресече, свива наляво и поема по заобиколен път към вкъщи. Прави само няколко крачки, преди да й се нахвърлят. Едно от момичетата — изобретателната Ан-Кристин с неизменната си усмивка и злоради пламъчета в очите — сграбчва шапката на Катарина и я мята на Ханс — „крал Ханс“ — докато другите деца викат и се смеят възторжено.

Томас спира и се пита дали да помогне на Катарина, но преди да реши, част от децата го виждат. По сигнал на Ханс бързо прекосяват и се нахвърлят върху него. Останалите ги следват като хрътки и Катарина остава отзад — смаяна, но и облекчена. По някаква причина не тя е жертвата този път. Навежда се, взема вече далеч не толкова бялата си кожена шапка, слага я на главата си и пресича улицата, за да наблюдава по-отблизо разиграващия се спектакъл.

Откъде идва цялата тази изобретателност? Тази неизменна връзка, която обединява двайсет и едно или може би двайсет и две или двайсет и три деца?

И очевидният, макар и безмълвен авторитет на лидерите, когато половината от групата внезапно и ентусиазирано като един се захваща да връзва с въжета за скачане и шалове ужасеното момченце към стълба на улична лампа, докато другите събират камъни, с които да го наранят?

Томас, неспособен да окаже съпротива, неспособен да крещи, сяда на мокрия студен асфалт. Седи неподвижно и мълчаливо. Плахо поглежда съучениците си. Някои го замерят с камъни; уцелват го по главата, лицето, тялото. Един продължава да удря главата му в стълба, докато друг го налага с въже за скачане. Част от децата стоят и се смеят, други си шушукат с одобрителни изражения, а трети наблюдават безучастно. Сред тях е и Катарина; сега тя е една от тях; една от съучениците.

По някое време учителката минава по тротоара. Хвърля бърз поглед към завързаното момченце и другарчетата му, вдига ръка и маха за довиждане на най-близките момиченца.

Точно така внезапно, както са започнали, те спират. След половин минута хлапетата се разпръсват и отново заприличват на обикновена възторжена група деца, тръгнала към вкъщи след училище. Всяко поема по пътя си — само или с още две, три, четири. На тротоара остава единствено шестгодишно момченце с натъртено телце, обзето от невъобразима тъга.

Стокхолм

Ноември 2006 година, понеделник вечерта

Макар да беше едва четири следобед, вече беше тъмно. Снегът падаше на едри парцали, щом докоснеха земята, те се стопяваха. Идващите насреща коли го заслепяваха с фаровете, а той внимаваше да не го опръскат, докато върви по тротоара. Защо караха толкова бързо и го обливаха с мръсна вода? Шофьорите не бива да пръскат минувачите — така ги учеха по време на курса. Навярно не го виждаха в тъмнината, не го забелязваха — невзрачен, с доста нисък ръст, в тъмни дрехи. Стойката му не бе особено изправена и вероятно изглеждаше малко смешен, защото ходилата му не сочеха напред, а леко встрани като на клоун. Но той не беше клоун.

Той беше тих човек; никога не влизаше в спор, сигурно защото никога не противоречеше на никого. Не му беше особено трудно, понеже изключително рядко виждаше когото и да било. Като се изключи службата, разбира се, в община Йерфела, където работеше в пощенското отделение на голяма електронна компания.

Яндекс.Метрика