MREADZ.COM. Чтение онлайн электронных книги.

Чужди очи-Джил Хатауей

Чужди очи-Джил Хатауей. Описание произведения. Читать онлайн книгу. Электронная библиотека, книги всех жанров

Реклама:

Чужди очи
image
Информация о произведении:

Автор: Джил Хатауей,

Жанр: Триллер,

Серия: Приплъзване,

Издательство: Егмонт,

Язык: bg

Вий Бел страда от нарколепсия. Но по време на припадъците си тя не заспива, а се плъзва в главите на други хора и вижда през очите им. Един ден Вий се озовава в главата на убиец, стоящ над тялото на мажоретка. Скоро още една от мажоретките в училището е мъртва. Всеки е заподозрян. Докато се опитва да контролира ужасната си „дарба“ и да разбере кой е убиецът, Вий попада в мрежа от тайни, лъжи и опасности. И тогава виждам какво държа в ръкавицата си. Дълго сребристо острие. Не е възможно. Върху леглото лежи нещо. Софи. Мастиленочерната й коса обрамчва бялото й лице. Ръцете лежат безпомощно изпънати край тялото й, а на всяка китка е разцъфнал дълъг разрез…
Чужди очи-Джил Хатауей

      Джил Хатауей

      Чужди очи

      (книга 1 от "Приплъзване")

На майка ми,

която вля в мен любовта към думите;

и на дъщеря ми,

за която се надявам да направя същото.

      Първа глава

Седя отпусната на стола и с мъка държа очите си отворени. По гърба ми се стича капка пот. Сигурно е към трийсет градуса, нищо че е едва октомври. Когато се оплакахме от горещината, госпожа Уингър измърмори, че чакала портиерът да оправи термостата.

До мен, приведен над чина, Ики Ферис срича „Юлий Цезар“. Задачата ни е да четем по двойки, но комбинацията между монотонния му глас и неразбираемия език на Шекспир, по който така примират учителките по литература, на мен ми действа неудържимо приспивно.

Горещината допълнително изостря проблема, а май и Шекспир също. Топлината пълзи по гръбнака ми като стоножка. Напомня ми за онзи път през август, когато се возих в колата на баща ми, а някой бе забравил отоплението на седалките включено.

Думите в учебника се сливат в неясни сиви линии и усещам, че съвсем скоро ще припадна. Имам чувството, че стаята се огъва и обръща наопаки, сякаш се пука по шевовете. Оглеждам се, търся нещо, върху което да се съсредоточа, и се втренчвам в един вдъхновяващ плакат с изображение на коте, висящо от клон. Заглавието гласи: ДРЪЖ СЕ, МИЛИЧЪК! Но въпреки усилията ми, муцунката на котето започва да се размива. Тялото ми се свлича още повече.

Симптомите, че съм на път да изгубя съзнание, са повече от явни: клепачите ми се затварят, мускулите ми се отпускат като преварени спагети, лицето ми застива безизразно. А съучениците ми достатъчно често са ставали свидетели на подобни инциденти и са наясно какво се случва.

— Силвия — просъсква Ики и пляска с длани пред носа ми. — Я се стегни! — Премигвам и успявам да фокусирам лицето му. Ики има отвратителна прическа и страда от нездрав интерес към огнестрелните оръжия, но пък е симпатяга. Ако не друго, е далеч по-добронамерен от болшинството хлапета в училище. — Добре ли си?

Сега вече всички ни зяпат. Припадъците ми отдавна не са чак толкова интересни, но все са някакво разнообразие в монотонния октомврийски ден. Откакто полицейските кучета намериха пликчето с трева в шкафчето на Джими Пайн, не е имало нови клюки — а това беше преди цели две седмици. Но предпочитам да не рухвам пред тия лешояди, ако е възможно.

Вдигам се с мъка от стола и се приближавам до госпожа Уингър, учителката по английски. Зяпа съсредоточено нещо на екрана на компютъра си — вероятно реди пасианс. Тя единствена не забелязва, че съм на път да припадна. Огромното й бюро е натикано съвсем в дъното на стаята, за да не й пречим. Съучениците един по един свалят поглед от мен и възобновяват четенето.

— Може ли да отида до тоалетната? — старая се да звуча кротко и смирено.

Тя не си прави труд да откъсне очи от екрана. Иначе щеше да види, че съм аз, Силвия Бел, онази с нарколепсията1, и да се сети, че са й казали да ме пуска до тоалетната винаги когато поискам.

„Хайде. Пусни ме. ПУСНИ МЕ!“

Стаята се завърта и коленете ми омекват и започват да се подгъват.

— Не можеш ли да изчакаш да свърши часът? — Гласът й е рязък, насича ме на миниатюрни парченца, та да може по-лесно да ги пусне в кофата. Премества тесте карти с мишката си.

— А не може ли вие да изчакате с играта, докато свърши часът? — Пъхам кичур розова коса зад ухото си. Гадна съм, но майната му. Явно само така мога да привлека вниманието й.

Тя най-после вдига очи. Раздразнението подчертава бръчките около очите й.

— Добре. Върви. Имаш пет минути.

Не отговарям, защото вече съм извън стаята. Би трябвало да ида при сестрата, но на нея й е наредено да уведомява баща ми за всякакви подобни инциденти, а хич не съм в настроение да отговарям на въпроси. Не и днес. Смазана съм. Сънят ме преследва през целия ден, а нощем ми убягва. Нощес съм спала сумарно не повече от четири часа.

Влача се към тоалетната и се моля да е празна. Но нямам късмет — когато бутам вратата, виждам, че някакво момиче клечи в последната кабинка. Чувам, че плаче, а после повръща. Разпознавам сребърните чехли. Софи Джейкъбс, единствената от дружките на сестра ми, която горе-долу харесвам. Тя поне няма да каже на никого. И без това си има свои тайни, като например факта, че вероятно в момента се освобождава от закуската си.

Облягам се на стената и тършувам в джобовете на суичъра си за оранжевото шишенце — онова с етикета „Провигил“. Лекарят ми ги изписа, за да ме държат будна, но не вършат никаква работа. Отдавна съм ги хвърлила, а шишенцето е пълно с евтини таблетки кофеин, единственото, което май върши работа, и то само ако изпия поне шест наведнъж. От провигила се чувствам като в мъгла, но кофеинът избистря всичко. Ръцете ми треперят, докато вадя овалните капсули и ги пъхам в устата си, макар да имам неприятното чувство, че вече е късно.

Чува се шум от пускане на вода и вратата на кабинката се отваря. Софи спира на прага с изцъклен поглед и бърше уста с трепереща длан. В лъскавата й черна коса е полепнало нещо жълто. Извръщам очи.

— Уф, добре че си ти — казва тя. После излиза и завърта единственото кранче на мивката. В училище няма топла или

Читать далее
Яндекс.Метрика